Ст. н. с. д-р Божидар Димитров
Историята и историческата стойност на християнския храм “Св. Четиридесет
мъченици” във Велико Търново едва ли може да бъде осмислена и оценена, ако не
познаваме миналото на града, от който историята на църквата е неразделна част.
Велико Търново е разположено в северните предпланини на Централна Стара планина
върху няколко хълма, увити от меандрите на криволичещата между тях река Янтра.
В тези удобни едновременно за живот
и отбрана земи не е чудно, че археолозите откриват следи от човешки поселения и
в праисторическите времена, и от античната епоха. Следи от укрепено селище има
върху хълма Царевец от ранновизантийската епоха (кр. на V – нач. на VІ в.) –
свидетелство за опитите на византийските императори Анастасий и Юстиниан Велики
да спрат нашествията на т. н. варвари (готи, хуни, авари, славяни) и да опазят
населението на южнодунавските земи.
Дали укрепеното селище е дочакало
заселването на славяните в средата на VІІ в. по тези земи, не е ясно. Но някои
археологически следи (златен медальон и колони с надписи от времето на кан
Омуртаг) подсказват, че тук е настанена крупна българска военна част, заедно
със семействата ú. Поучен от
опита с последната война с Византия и твърде лесното форсиране на
старопланинските проходи от император Никифор, в 811 г. кан Омуртаг (813–831)
защитил, както става ясно, всички старопланински проходи с яки и мощни
крепости. Крепостта Търново очевидно е трябвало да защити подхода към прохода
Хаинбоаз – една от най-използваните и днес връзки между северните и южните
български земи.
При изграждането на крепостта по
ръба на скалния венец на Царевец българите изградили и “език”, водещ към Янтра.
Това е крепостната стена с 12 кули по фронта към Янтра (днес частично реставрирана),
която по-късно ще служи и като ограда на манастира “Великата лавра”. При
обявяването на християнството за официална религия в България през 864 г.
управителят на крепостта вероятно е построил и църква, предшественик на “Св.
Четиридесет мъченици”. Този управител вероятно е имал кръвна връзка с рода на
династията на кан Крум, управлявала България от 803 до 971 г., а братята Асен,
Петър и Калоян са били негови потомци. Иначе те не биха били поканени от
въстаналите в 1185 г. българи в Източна Стара планина и Странджа да станат
български царе. Известно е от съобщенията на византийски хронисти, че в
средновековна България е имало закон, съгласно който цар можел да стане само
човек от царски род. По силата на този закон Самуил станал цар на България едва
в 997 г., макар, че управлява страната от 971 г. (жив бил цар Роман), а Георги
Войтех, макар и от рода на кавканите, коронясал за български цар в 1071 г.
сръбския принц Константин Бодни, имащ кръвна връзка с българския царски род.
Свидетелство, че църквата “Св. Четиридесет мъченици” е построена в ІХ в. от
въпросния управител е фактът, че именно тя е фамилната църква и мавзолей на
Асеновци в ХІІІ–ХІV в., а не построената от Асен и Петър специално за
обявяването на независимостта в 1185 г. църква “Св. Димитър”.
Според видния изследовател на храма арх. Т. Теофилов,
ранната църква е носела името “Рождество Богородично”. През вековете, до
началото на ХІІІ в., тя е претърпяла много разрушения от природни катаклизми и
войни, но е била поправяна и преустройвана. Днешния си вид тя придобива в 1230
г., когато е преустроена и обновена от цар Иван Асен ІІ и осветена с ново име –
“Св. Четиридесет мъченици”. Поводът е бил голямата победа на 22 март 1230 г.
(денят на мъчениците), която постига българската армия над войските на
претендента за византийския трон – епирския деспот Теодор Комнин, край
хасковското село Клокотница. Победата прави България хегемон в Югоизточна
Европа, а границите ú обхващат почти целия Балкански
полуостров, миейки се в три морета – Черно, Бяло и Адриатическо.
За всичко това разказва надпис върху
мраморна колона, която цар Иван Асен ІІ заповядал да се постави в църквата.
Вероятно пак Иван Асен ІІ е заповядал да се поставят и колоните с надписи от
времето на кан Крум (803–831 г.). Дълго време се смяташе, че тези колони са
пренесени от Плиска, за да се подчертае приемствеността между Първата и Втората
българска държава. Но известно е, че възстановителите на Българската държава
Асен и Петър веднага след обявяването на независимостта в 1185 г. са се отправили
към Преслав, след известни перипетии са го превзели и именно там се установява
до 1196 г. коронясаният в 1185 г. за български цар Теодор (Петър).
Настаняването на царя в старата българска столица очевидно е смятано за
реалната демонстрация на връзката с Първата българска държава. А и колоните в
обратния случай трябваше да бъдат поставени в “Св. Димитър” – храма, построен
специално за коронацията на Теодор–Петър за български цар. Затова мнението на
някои търновски историци, че колоните на Крум и Омуртаг не са пренасяни от
Плиска, а са били издигнати в аула на Омуртаг в Търново още през ІХ в.,
изглежда е вярно. Иван Асен ІІ ги е поставил в църквата не за да подчертава
връзка с Първата българска държава (в 1230 г. България е призната за наследница
на старата България от всичките си съседи, а и от Папството), а за да подчертае
родствената си връзка с династията на кан Крум, дала на България великите
държавници Омуртаг, Маламир, Преснан, Борис І, Симеон Велики, Петър І, Самуил.
Появата на колони с надписи на владетели-езичници в християнски храм не е било
смятано в християнския свят за връх на добрия тон и приличие и в това също
трябва да търсим една изява на средновековния български патриотизъм. Цар Иван
Асен ІІ е казвал с този акт на съвременниците си – българи и чужденци: “Може да
са били езичници, но те са направили България велика държава. Те и българите,
които са управлявали, са наши прародители и ние ги уважаваме и почитаме за
делата им, а не за вярата, която са изповядвали”.
Църквата след преустройството,
извършено от Иван Асен ІІ в 1230 г. е представлявала триапсидна трикорабна
базилика с притвор и гробница-мавзолей от запад. Дълга е 24 и широка 7.30 м.
Олтарът ú е бил от
мрамор, а стенописите, от които са оцелели само фрагменти, са рисувани вероятно
веднага след преустройството в 1230 г. Наблюденията на археолозите показват, че
стенописи е имало и в по-ранна епоха – ХІ–ХІІ в.
От началото на ХІІІ в. теренът на
църквата и пространството около нея са използвани като гробище на личности от
Асеновия род. Това е станало след като в 1207 г. тук е бил погребан българският
цар Калоян (1197–1207 г.), починал край стените на Солун. Голяма част от
погребаните са мъже и, както личи от златните пръстени-печати, приживе са
заемали важни държавни постове. Но парче от саркофаг с изображение на жена с
корона на главата показва, че в църквата са погребвани и български царици и
аристократки, свързани с Асеновия род. Разкопките в пространството около
църквата все още не са завършени и приятни изненади не са изключени.
В 1235 г. в Търново починал
завръщащия се от Йерусалим Св. Сава – сръбският национален светец, който в
пантеона на сръбските християнски светци заема мястото, което у нас заемат
българите Св. Иван Рилски, Св. Климент Охридски и братята Св. св. Кирил и Методий.
По поръчка на опечаления цар Иван Асен той е погребан в “Св. Четиридесет
мъченици”. Около гробницата на светеца започват да стават чудеса – изцеляват се
болни. Чудесата, според уверения на търновчани и сърби, посетили църквата,
продължили и след като мощите на светеца били пренесени в сръбски манастир и
разпиляни при османското завоевание на Сърбия. Казват, че чудотворно изцеление
получават и днес вярващи християни, докоснали се до гроба.
Вероятно още в края на ХІІ в.
Асеновци изградили манастир около църквата. В източниците от ХІІ–ХІV в. той е
наричан “Великата лавра”, “Царски манастир”. Естествено той е богато обдаряван
от българските царе и заема първенствуващо място в съзвездието от средновековни
манастири около Търново.
Превземането на Търново от
османските турци довела до упадък на манастира. Изчезнала социалната прослойка
(българската аристокрация), която поддържала манастира и църквата, намалял
броят на християните. Църквата обслужвала християните в квартала до ХVІ в.,
когато била превърната в мюсюлманска джамия. Колкото и парадоксално да
изглежда, именно това спасява църквата – всички християнски църкви и на
Царевец, и на Трапезица са разрушени в османската епоха (1396–1877 г.).
Храмът отново става християнска
църква след Освобождението в 1878 г. Историческата му стойност е оценена още
тогава, затова през 1879 г. тук се заклеват депутатите от Учредителното
събрание, което започва да гради основите на Третата българска държава. На 22
септември в тази църква е обявена независимостта на България (дотогава васално
княжество на Османската империя), а княз Фердинанд получава царско достойнство.
Църквата
постепенно обаче започва да се руши в следващите десетилетия. Богослужението в
нея е прекратено в 1964 г., когато е обявена за паметник на културата от
национално значение. Археологическите проучвания и споровете между архитектите
за вида и начина на реставрацията и забавиха възстановяването и с четиридесет
години. В 2004 г., по проект на търновския архитект Теофил Теофилов църквата бе
обновена от специализираната държавна фирма “ЕАД Реставрация”. Стойността на
обновлението бе 3 мил. лв. (1.5 милиона евро), отпуснати изцяло от държавния
бюджет при правителствата Сакскобургготски и Станишев.
На 14 септември 2006 г. в
присъствието на българския министър-председател Сергей Станишев, министъра на
културата Стефан Данаилов и хиляди гости Търновският митрополит Григорий освети
обновения древен храм. Той бе възложен за стопанисване на Националния
исторически музей, но в дните на шестте най-големи християнски празници в него
ще бъдат извършвани и богослужения.
ПРИЛОЖЕНИЕ:
Колона
с надпис на кан Омуртаг (814–831 г.):
“Кан
сюбиги Омуртаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и
по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието), направи на средата могила и от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000
разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като
измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се
ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова,
който го е направил. А името на архонта е Омуртаг кан сюбиги. Нека Бог да го
удостои да преживее сто години.”
“В лято 6738 (=1230 г.), индикт 3, аз Иван Асен, в
Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах
от основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите
40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в
която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих
гръцката войска, а самият цар Тодор Комнин взех в плен с всичките му
боляри. И цялата му земя от Одрин до
Драч превзех, гръцка, още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се
намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се
покоряваха под ръката (скиптъра) на моето царство, понеже нямаха друг цар,
освен мене, и благодарение на мене прекарваха дните си, тъй като Бог така
заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава во
веки, амин.”