Храмът “Свети Четиридесет мъченици”

Ст. н. с. д-р Божидар Димитров

           

 

Историята и историческата стойност на християнския храм “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново едва ли може да бъде осмислена и оценена, ако не познаваме миналото на града, от който историята на църквата е неразделна част. Велико Търново е разположено в северните предпланини на Централна Стара планина върху няколко хълма, увити от меандрите на криволичещата между тях река Янтра.

            В тези удобни едновременно за живот и отбрана земи не е чудно, че археолозите откриват следи от човешки поселения и в праисторическите времена, и от античната епоха. Следи от укрепено селище има върху хълма Царевец от ранновизантийската епоха (кр. на V – нач. на VІ в.) – свидетелство за опитите на византийските императори Анастасий и Юстиниан Велики да спрат нашествията на т. н. варвари (готи, хуни, авари, славяни) и да опазят населението на южнодунавските земи.

            Дали укрепеното селище е дочакало заселването на славяните в средата на VІІ в. по тези земи, не е ясно. Но някои археологически следи (златен медальон и колони с надписи от времето на кан Омуртаг) подсказват, че тук е настанена крупна българска военна част, заедно със семействата ú. Поучен от опита с последната война с Византия и твърде лесното форсиране на старопланинските проходи от император Никифор, в 811 г. кан Омуртаг (813–831) защитил, както става ясно, всички старопланински проходи с яки и мощни крепости. Крепостта Търново очевидно е трябвало да защити подхода към прохода Хаинбоаз – една от най-използваните и днес връзки между северните и южните български земи.

            При изграждането на крепостта по ръба на скалния венец на Царевец българите изградили и “език”, водещ към Янтра. Това е крепостната стена с 12 кули по фронта към Янтра (днес частично реставрирана), която по-късно ще служи и като ограда на манастира “Великата лавра”. При обявяването на християнството за официална религия в България през 864 г. управителят на крепостта вероятно е построил и църква, предшественик на “Св. Четиридесет мъченици”. Този управител вероятно е имал кръвна връзка с рода на династията на кан Крум, управлявала България от 803 до 971 г., а братята Асен, Петър и Калоян са били негови потомци. Иначе те не биха били поканени от въстаналите в 1185 г. българи в Източна Стара планина и Странджа да станат български царе. Известно е от съобщенията на византийски хронисти, че в средновековна България е имало закон, съгласно който цар можел да стане само човек от царски род. По силата на този закон Самуил станал цар на България едва в 997 г., макар, че управлява страната от 971 г. (жив бил цар Роман), а Георги Войтех, макар и от рода на кавканите, коронясал за български цар в 1071 г. сръбския принц Константин Бодни, имащ кръвна връзка с българския царски род. Свидетелство, че църквата “Св. Четиридесет мъченици” е построена в ІХ в. от въпросния управител е фактът, че именно тя е фамилната църква и мавзолей на Асеновци в ХІІІ–ХІV в., а не построената от Асен и Петър специално за обявяването на независимостта в 1185 г. църква “Св. Димитър”.

            Според видния изследовател на храма арх. Т. Теофилов, ранната църква е носела името “Рождество Богородично”. През вековете, до началото на ХІІІ в., тя е претърпяла много разрушения от природни катаклизми и войни, но е била поправяна и преустройвана. Днешния си вид тя придобива в 1230 г., когато е преустроена и обновена от цар Иван Асен ІІ и осветена с ново име – “Св. Четиридесет мъченици”. Поводът е бил голямата победа на 22 март 1230 г. (денят на мъчениците), която постига българската армия над войските на претендента за византийския трон – епирския деспот Теодор Комнин, край хасковското село Клокотница. Победата прави България хегемон в Югоизточна Европа, а границите ú обхващат почти целия Балкански полуостров, миейки се в три морета – Черно, Бяло и Адриатическо.

            За всичко това разказва надпис върху мраморна колона, която цар Иван Асен ІІ заповядал да се постави в църквата. Вероятно пак Иван Асен ІІ е заповядал да се поставят и колоните с надписи от времето на кан Крум (803–831 г.). Дълго време се смяташе, че тези колони са пренесени от Плиска, за да се подчертае приемствеността между Първата и Втората българска държава. Но известно е, че възстановителите на Българската държава Асен и Петър веднага след обявяването на независимостта в 1185 г. са се отправили към Преслав, след известни перипетии са го превзели и именно там се установява до 1196 г. коронясаният в 1185 г. за български цар Теодор (Петър). Настаняването на царя в старата българска столица очевидно е смятано за реалната демонстрация на връзката с Първата българска държава. А и колоните в обратния случай трябваше да бъдат поставени в “Св. Димитър” – храма, построен специално за коронацията на Теодор–Петър за български цар. Затова мнението на някои търновски историци, че колоните на Крум и Омуртаг не са пренасяни от Плиска, а са били издигнати в аула на Омуртаг в Търново още през ІХ в., изглежда е вярно. Иван Асен ІІ ги е поставил в църквата не за да подчертава връзка с Първата българска държава (в 1230 г. България е призната за наследница на старата България от всичките си съседи, а и от Папството), а за да подчертае родствената си връзка с династията на кан Крум, дала на България великите държавници Омуртаг, Маламир, Преснан, Борис І, Симеон Велики, Петър І, Самуил. Появата на колони с надписи на владетели-езичници в християнски храм не е било смятано в християнския свят за връх на добрия тон и приличие и в това също трябва да търсим една изява на средновековния български патриотизъм. Цар Иван Асен ІІ е казвал с този акт на съвременниците си – българи и чужденци: “Може да са били езичници, но те са направили България велика държава. Те и българите, които са управлявали, са наши прародители и ние ги уважаваме и почитаме за делата им, а не за вярата, която са изповядвали”.

            Църквата след преустройството, извършено от Иван Асен ІІ в 1230 г. е представлявала триапсидна трикорабна базилика с притвор и гробница-мавзолей от запад. Дълга е 24 и широка 7.30 м. Олтарът ú е бил от мрамор, а стенописите, от които са оцелели само фрагменти, са рисувани вероятно веднага след преустройството в 1230 г. Наблюденията на археолозите показват, че стенописи е имало и в по-ранна епоха – ХІ–ХІІ в.

            От началото на ХІІІ в. теренът на църквата и пространството около нея са използвани като гробище на личности от Асеновия род. Това е станало след като в 1207 г. тук е бил погребан българският цар Калоян (1197–1207 г.), починал край стените на Солун. Голяма част от погребаните са мъже и, както личи от златните пръстени-печати, приживе са заемали важни държавни постове. Но парче от саркофаг с изображение на жена с корона на главата показва, че в църквата са погребвани и български царици и аристократки, свързани с Асеновия род. Разкопките в пространството около църквата все още не са завършени и приятни изненади не са изключени.

            В 1235 г. в Търново починал завръщащия се от Йерусалим Св. Сава – сръбският национален светец, който в пантеона на сръбските християнски светци заема мястото, което у нас заемат българите Св. Иван Рилски, Св. Климент Охридски и братята Св. св. Кирил и Методий. По поръчка на опечаления цар Иван Асен той е погребан в “Св. Четиридесет мъченици”. Около гробницата на светеца започват да стават чудеса – изцеляват се болни. Чудесата, според уверения на търновчани и сърби, посетили църквата, продължили и след като мощите на светеца били пренесени в сръбски манастир и разпиляни при османското завоевание на Сърбия. Казват, че чудотворно изцеление получават и днес вярващи християни, докоснали се до гроба.

            Вероятно още в края на ХІІ в. Асеновци изградили манастир около църквата. В източниците от ХІІ–ХІV в. той е наричан “Великата лавра”, “Царски манастир”. Естествено той е богато обдаряван от българските царе и заема първенствуващо място в съзвездието от средновековни манастири около Търново.

            Превземането на Търново от османските турци довела до упадък на манастира. Изчезнала социалната прослойка (българската аристокрация), която поддържала манастира и църквата, намалял броят на християните. Църквата обслужвала християните в квартала до ХVІ в., когато била превърната в мюсюлманска джамия. Колкото и парадоксално да изглежда, именно това спасява църквата – всички християнски църкви и на Царевец, и на Трапезица са разрушени в османската епоха (1396–1877 г.).

            Храмът отново става християнска църква след Освобождението в 1878 г. Историческата му стойност е оценена още тогава, затова през 1879 г. тук се заклеват депутатите от Учредителното събрание, което започва да гради основите на Третата българска държава. На 22 септември в тази църква е обявена независимостта на България (дотогава васално княжество на Османската империя), а княз Фердинанд получава царско достойнство.

            Църквата постепенно обаче започва да се руши в следващите десетилетия. Богослужението в нея е прекратено в 1964 г., когато е обявена за паметник на културата от национално значение. Археологическите проучвания и споровете между архитектите за вида и начина на реставрацията и забавиха възстановяването и с четиридесет години. В 2004 г., по проект на търновския архитект Теофил Теофилов църквата бе обновена от специализираната държавна фирма “ЕАД Реставрация”. Стойността на обновлението бе 3 мил. лв. (1.5 милиона евро), отпуснати изцяло от държавния бюджет при правителствата Сакскобургготски и Станишев.

            На 14 септември 2006 г. в присъствието на българския министър-председател Сергей Станишев, министъра на културата Стефан Данаилов и хиляди гости Търновският митрополит Григорий освети обновения древен храм. Той бе възложен за стопанисване на Националния исторически музей, но в дните на шестте най-големи християнски празници в него ще бъдат извършвани и богослужения. 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

 

Колона с надпис на кан Омуртаг (814–831 г.):

“Кан сюбиги Омуртаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието), направи на средата могила и от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години.”

 

Колона с надпис на цар Иван Асен ІІ, 1230 г.:

“В лято 6738 (=1230 г.), индикт 3, аз Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах от основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самият цар Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри.  И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката (скиптъра) на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене, и благодарение на мене прекарваха дните си, тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава во веки, амин.”